Някой казва на опашката: „Чу ли, обвинили са го“. И веднага след това: „Значи е виновен“. Между двете изречения е изчезнала цялата правна система. Обвинението не е присъда — то е твърдение, което тепърва трябва да се докаже. Но в ежедневието хората не правят разлика, защото обвинението звучи като информация, а не като хипотеза. Затова думите в новината имат значение: обвинен и осъден не са едно и също и разликата между тях не е формална. Тази разлика е точно това, което презумпцията за невинност защитава.
Правилото е, че тежестта е върху обвинението. Не обвиненият трябва да доказва, че е невинен — държавата трябва да докаже, че е виновен. Причината не е любезност, а асиметрия: държавата има полиция, лаборатории, време и бюджет; обвиненият има адвокат и ограничени средства. Ако тежестта беше обърната, всеки, който не може да си плати защита, щеше да е в по-лоша позиция. Затова е толкова важно кой носи тежестта, защото това определя кой има нужда от адвокат и от време. Ето защо презумпцията е защита срещу силата, а не срещу истината.
Тя има и граници, които често се забравят. Не означава, че обвиненият е невинен — означава, че не е доказано обратното. Не означава, че не може да бъде задържан при определени условия. Не означава, че обществото не може да вземе предпазни мерки. Означава, че никой не може да бъде третиран като осъден, преди съдът да е решил. Поради това е добре да се знае, че презумпцията не е обещание за оправдание, а правило за реда на доказване. Това е тънка разлика, но тя разделя правовата държава от тази, в която подозрението е присъда.