Две гишета в супермаркета, две опашки, еднакви по дължина. Ти заставаш на лявата, без да броиш, без да смяташ и без да знаеш защо. После се оказва, че дясната се движи по-бързо, и за миг те обхваща досада. Ако някой те попита защо си избрал лявата, ще кажеш, че така си решил. Но ако те попита защо точно тази, а не другата, отговорът се разпада. Имало е причина — умора, навик, ъгъл на погледа, нещо, което не си забелязал, а после си го нарекъл избор. Това не е случайно; то е обичайното състояние на ума.
Детерминизмът твърди нещо просто: всяко събитие има достатъчна причина. Щом мозъкът е физическа система, неговото състояние в даден момент следва от предишното състояние и от входа. Значи решението ти е било определено от онова, което си бил, когато си го взел. Това звучи като отнемане на свободата, но само ако приемем, че свободата значи липса на причина. А никой не изисква това от други неща, които ценим — нито от приятелството, нито от смелостта, нито от добрия съвет. Затова детерминизмът сам по себе си не отменя нито едно човешко отношение.
Компатибилистите правят точно този ход. Свободата, казват те, не е отсъствие на причинност, а отсъствие на принуда. Ако те бутнат през прозореца, не си свободен. Ако скочиш, за да хванеш дете, си свободен, макар и двете да имат причина. Разликата е дали действието изразява твоите желания и преценки, или е наложено отвън. Според тази гледка човек може да бъде напълно определен и напълно свободен едновременно, стига причината да минава през него, а не покрай него. Ето защо спорът е по-скоро за значението на думата свобода, отколкото за устройството на света.