През 1989 година започва промяна, за която никой не е имал план. Една сутрин цените са други, след месец опашките се местят, след година работата вече не е сигурна, а спестяванията на родителите струват част от това, което са стрували. Хората не са избирали между две системи с ясни правила; те са живели в прехода между тях. Затова споменът за онези години е смесица от надежда и загуба, и двете често са в едно и също семейство. Ето защо е по-честно да се говори за преживян преход, отколкото за осъществена реформа, защото хората са го преживели като събитие, а не като програма.
Първата част е икономическа и е брутално проста. Плановата икономика е определяла цените административно и е произвеждала това, което е планирано, а не това, което хората искат. Когато цените се освобождават, те скачат, защото дотогава са били изкуствено ниски и защото няма достатъчно стоки. Парите губят стойност, заплатите не смогват, а спестяванията се топят. Това е шокът, който поколение помни като „онзи период“. Оттук първите години се помнят не с числа, а с усещане: че работата, която си имал, вече не означава същото. Поради това шокът е бил и психологически, не само икономически.
Собствеността е втората част. Държавните предприятия трябва да станат частни, но никой не знае как точно. Има три възможности: да се дадат на работещите, да се продадат на този, който плати, или да се върнат на наследниците на предишните собственици. Всяка от трите е защитима и всяка създава губещи. По тази причина въпросът за прехода е по-малко икономически и повече въпрос на справедливост: кой получава онова, което до вчера е било общо. Именно поради това въпросът кой получава собствеността е бил и въпрос за легитимност, а не само за ефективност.