Представи си каменни стъпала под открито небе, толкова стръмни, че виждаш и гърба на онзи пред теб, и цялата долина зад сцената. Няма покрив, няма завеса, няма микрофони. Ако вали, вали върху всички. Актьорът е далеч и лицето му е скрито зад маска, затова тялото и гласът трябва да носят всичко. Това не е по-примитивен театър. Затова маската не скрива лицето, а го превръща в знак, който се чете отдалеч. Това е театър, проектиран за огромна публика и за един ден в годината, в който градът спира работа и отива да гледа.
Театърът в Атина е бил граждански институт, а не частна забава. Представленията са били част от държавни празници в чест на божеството, организирани от града, с конкурс между автори и с публика от мнозина граждани. Държавата е плащала, за да има разговор за себе си. Затова театърът е бил и политика, и религия, и училище едновременно. Поради това днешните дебати за финансиране на културата звучат толкова познато. Това е странна идея, ако се замислиш: обществото събира пари, за да му зададат неудобни въпроси за закона, съдбата и отговорността, и после седи и слуша.
Техниката следва от мащаба. Маската уголемява лицето и го прави видимо от последния ред, но го лишава от мимика — затова емоцията минава през гласа и тялото. Котурните добавят височина, за да може фигурата да се чете отдалеч. Хорът е колективен глас, който коментира, пита и страда заедно с героя, и така превежда личната беда в обществен въпрос. Всичко това е следствие от едно ограничение: разстоянието между актьора и последния ред. Актьорът играе по две-три роли с една маска, защото публиката трябва да вижда механизма, не илюзията.