Кацаш в страна, където слънцето е още високо, а часовникът ти показва девет вечерта. Тялото ти не спори с часовата зона — то живее по светлината. Затова първите дни след дълъг полет са странни: ядеш, когато не ти се яде, и спиш, когато е светло. Затова първите дни след полета са по-скоро въпрос на биология, отколкото на дисциплина и на воля. Часовите зони са административен отговор на нещо, което не е административно: Земята се върти и слънцето не може да е в една и съща позиция над всички едновременно.
Идеята е проста: разделяш планетата на ивици и във всяка приемаш едно и също време, за да не се налага всеки град да има свое. Но ивиците не са астрономически точни. Те са начертани, за да съвпадат с държавни граници и с икономически връзки. Ето защо Китай, който е широк колкото цял континент, използва един час, а Русия — единадесет. Поради това часовата зона е икономическо решение, взето от хора, които мислят за влакове, за борси и за разписания. Разликата не е в географията, а в решението колко важно е да е еднакво времето за всички.
Последиците са практически. В западен Китай слънцето изгрява по обяд по официалния часовник, а децата ходят на училище в тъмно. В страни с един час работният ден и обедната почивка може да са изместени. Това не е дребна подробност: то определя кога работи бизнесът с чужбина, кога се пуска токът в пиковите часове и кога хората спят. Следователно в някои страни работният ден започва по-рано, а обедната почивка е по-дълга — не защото хората са различни. Времето е координационен инструмент и точно поради това е политически въпрос, а не астрономически.