Вечерта човекът си ляга в единадесет, гледа телефона двадесет минути, заспива в дванадесет и половина и се буди в седем с усещане, че е работил цяла нощ. На сутринта пие кафе, за да компенсира, и вечерта отново не може да заспи. В събота спи до единадесет и се чувства по-зле, отколкото в сряда. Нищо от това не е липса на дисциплина; това е система, която работи по правила, които не са очевидни и които никой не ни е обяснявал. Всичко това изглежда като характер, а всъщност е разписание, светлина и навици.
Сънят не е изключване, а смяна на режима. Мозъкът подрежда наученото през деня, като прехвърля част от него в дългосрочна памет и подбира какво да задържи. Същевременно се изчистват натрупаните в будност отпадни продукти. Ако сънят се съкрати, двете задачи не се изпълняват наполовина — те просто не се изпълняват. А човекът не усеща липсата, защото преценката му е част от щетата, а не наблюдател отвън. Затова една безсънна нощ не се усеща като загуба на памет, а като лека разсеяност, която се приписва на характера.
Това е ключовото и най-неудобно нещо. Лишеният от сън човек е последният, който може да прецени колко зле е. Вниманието пада, реакциите се забавят, емоциите стават по-резки, а самооценката остава висока. Затова хората казват „справям се“ след нощ без сън, докато правят грешки, които после не помнят. Усещането за компетентност е точно толкова ненадеждно, колкото и усещането за бодрост, и двете се развалят заедно, без да предупредят. Ето защо решенията, взети след безсъние, изглеждат разумни на човека, който ги е взел, и странни на всички останали.