Ако погледнеш атласа, ще видиш, че пустините не са разпръснати на случаен принцип. Те седят на ивица около тридесетия паралел и в двете полукълба, сякаш някой ги е подредил с линия. Между тях, на екватора, е влажно. Още по-на север и на юг, около шестдесетия, отново е влажно. Това подреждане не е случайност и не е резултат от това къде има пясък. Затова климатичните карти приличат на райета, а не на петна, и всяко райе има своя причина. То е резултат от движението на въздуха, което започва с ъгъла, под който слънцето пада върху Земята.
На екватора слънцето грее почти отвесно, земята се загрява силно, въздухът се издига и с него се издига влагата. Издигащият се въздух се охлажда, водната пара кондензира и пада дъжд. Затова там има гори, а не пустини. Издигнатият въздух обаче трябва да отиде някъде: той се разлива настрани във височина и слиза обратно надолу около тридесетия паралел. Ето защо на същата ширина може да има и пустиня, и гора — важно е дали въздухът слиза или се издига. Слизащият въздух се свива, загрява се и става сух, а небето над пустинята остава празно.
Това е само скелетът. Въртенето на Земята усуква тези въздушни потоци и прави ветровете, които не духат направо от екватор към полюс, а по диагонал. Океаните добавят закъснение: водата се загрява и изстива бавно, поради това крайбрежието има по-мек климат от вътрешността. Континентите добавят сухота, защото са големи и въздухът над тях губи влага още по пътя. Планините добавят трето измерение — от едната страна вали, от другата е сухо. Следователно две места на еднаква ширина могат да имат различен климат и различна растителност. В резултат на това картата на климата не е две ивици, а мозайка.