Улицата е затворена за коли от десет години и в събота следобед по нея тичат деца. На средата има маси за кафе, до стената — щанд с книги, а пред бившата железария са сложили две пейки. Никой не е забранил на хората да се застояват; напротив, има къде да седнат. Магазините са отворени, но не изглеждат като в мол — вратите са на улицата, а собствениците познават клиентите. Пешеходната зона тук не е декорация, а икономическа и социална инфраструктура, която работи, защото някой е помислил какво да има по нея.
Механизмът е прост, но често се пропуска. Когато човек върви пеша, той се движи бавно, спира, поглежда витрини и реагира на това, което вижда. Шофьорът минава и не вижда нищо. Затова пешеходната улица увеличава оборота на магазините, особено на малките, защото превръща преминаването в разглеждане. Има и втори ефект: когато няма коли, родителите пускат децата сами, възрастните хора излизат по-често, а съседите се познават. Улицата става стая на квартала. Затова и собствениците на магазини често откриват, че пешеходецът харчи повече от шофьора, който само паркира пред входа.
Но има условия и те са по-важни от настилката. Трябва да има какво да се види и къде да се седне: смесени функции, магазини на партера, кафенета, сянка, тоалетна, място за събития. Трябва да има и хора, които живеят наблизо, защото иначе вечер улицата се заключва. Ако тези неща липсват, пешеходната зона се превръща в празен коридор с красиви плочки, по който хората само минават към нещо друго. Тогава тя потвърждава страховете на търговците, вместо да ги опровергае. Ето защо и най-важният въпрос е какво има по нея в понеделник сутрин.