Работният ден свършва, лаптопът остава отворен на масата в кухнята и след час човек отново е пред него. Никой не го е помолил, никой не го е видял, но има чувството, че още нещо трябва да се направи. В офиса работата свършваше с излизането през вратата; вкъщи такава врата няма. Дистанционната работа премахва пътуването и стените, но заедно с тях премахва и границата, която тези стени са очертавали. Тя изисква не по-малко структура, а повече. Ето защо е по-честно да се говори за граници, отколкото за свобода, защото свободата без граници се превръща в постоянна заетост.
Механизмът е в това, че офисът не е само място, а и набор от сигнали. Сутринта има път, после врата, после маса, после разговор. Всичко това казва на мозъка кога започва едно нещо и кога свършва. Когато сигналите изчезнат, денят става непрекъснат и работата се разлива в почивката, а почивката — в работата. Поради това ритуалите не са естетика, а функционална необходимост: отделно място, определен час за начало, определен час за край. Заради това е полезно да се имитира не офисът, а неговите сигнали: същият час, същата чаша, същият стол.
Другата част е за резултатите. В офис културата често се мери с присъствие: кой е там, кой отговаря бързо, кой изглежда зает. Дистанционната работа прави това невъзможно и принуждава да се мери с резултат. Това е по-честно, но и по-трудно, защото изисква ясни задачи и доверие. Когато няма ясни резултати, хората започват да имитират заетост: отговарят веднага, вдигат срещи, пишат дълги съобщения. Всичко това изглежда като работа и не произвежда нищо. Ето защо е добре резултатът да се описва предварително и да се проверява веднъж седмично, а не непрекъснато.