В нотариалната зала един човек подписва двайсет и пет години от живота си с едно драскане. Документът е дебел, но същността е в едно изречение: банката плаща сега, ти плащаш всеки месец до пенсия, а къщата стои като гаранция. Човекът излиза с ключ и с усещане за постижение. Никой не му казва какво става, ако след три години заплатата падне или лихвата се вдигне. Това не е скрита информация — тя е в договора, на една от стоте страници, които никой не чете. Това е и причината толкова много кредити да се подписват без въпроси.
Икономическата логика е размяна през времето. Кредитът позволява да ползваш нещо сега и да платиш по-късно, което е разумно, когато нещото трае по-дълго от дълга — жилище, образование, машина. Лихвата е цената на това изместване и тя покрива риска, инфлацията и печалбата на банката. Опасността не е в самия дълг, а в съотношението: колко от месечния доход отива за обслужване и колко остава за живот. Когато това съотношение расте, всяка дребна промяна става събитие. Затова и кредитът се мери в години, не в месеци. Затова банката гледа съотношението, а домакинството гледа месечната вноска.
Трите шока са еднакви навсякъде: доход, лихва, цена на актива. Първият е загуба на работа или намалена заплата. Вторият е по-скъпо обслужване при променлива лихва. Третият е спад в цената на обезпечението, заради който дългът може да надхвърли стойността на жилището. Всеки от тях е поносим сам; комбинацията е това, което събаря домакинства. Ето защо най-уязвими са тези, които са взели максимума, който банката е предложила, защото са имали най-малък буфер. Важно е да се гледа не какво можеш да плащаш днес, а какво ще можеш след две години.