Площадът е малък, с чешма в средата и три пейки. От едната страна е бившият завод, чиито прозорци са заковани с дъски, от другата — читалище с програма на жълт лист. В седем сутринта автобусът тръгва за областния град и на спирката чакат десетина души, повечето млади. В пет следобед същият автобус връща част от тях. Между тези два часа градът е тих, но не мъртъв: работи фурната, отваря се кафенето, баба продава билки пред общината. Малкият град има свой ритъм и той не е по-лош от големия — просто е различен.
Икономиката на малкия град се крепи на малко на брой неща. Работните места са концентрирани: един завод, една болница, една община, няколко магазина. Когато един от тези източници изчезне, ефектът е непропорционално голям, защото няма други, които да поемат хората. Затова младите заминават, а останалите остаряват. Демографската крива се преобръща и започва обратна връзка: по-малко деца означава закрито училище, а закрито училище означава още по-малко деца. Затова и най-важното решение за един малък град е да не зависи от едно нещо. Това е и причината общините да търсят няколко малки инвеститора, вместо един голям.
Има обаче стратегии, които работят. Първата е близостта до голям град: ако пътуването е под половин час, малкият град се превръща в предградие с по-нисък наем и по-добър въздух. Втората е отдалечената работа, която позволява на човек да има софийска заплата и тукашен наем. Третата е специфично производство или туризъм, който не може да бъде преместен: вино, сирене, занаят, планина. Но всички те изискват нещо общо — интернет, път, лекар и училище, тоест услуги, които държавата трябва да осигури. Ето защо и най-добрата помощ не е субсидия за завод, а лекар, училище и път.