Застанеш ли на плажа във Варна или в Созопол, морето изглежда съвсем обикновено: вълни, сол, хоризонт. Но ако потопиш ръка на половин метър и после на двадесет, разликата е само в температурата. Истинската разлика започва по-надолу, където водата вече не помни кога за последно е видяла повърхността. Тук няма и приливи, които да разбъркват слоевете — водата стои почти на едно място. Това е море, което почти няма изход, и това единствено обстоятелство определя всичко останало: какво живее в него, какво умира в него и защо толкова трудно се възстановява.
Черно море е басейн, свързан със Световния океан само през тесните проливи при Босфора, а прагът там е плитък. Обменът е бавен и в по-голямата си част едностранен: по-солената средиземноморска вода влиза по-дълбоко, а по-сладката черноморска изтича отгоре. Между тях остава граница, която лесно се разслоява и трудно се разкъсва. Реките — Дунав, Днепър, Днестър — наливат прясна вода и хранителни вещества. Затова солеността расте с дълбочината и на около двеста метра има граница, а не плавен преход. Резултатът е море с две тела: тънък жив слой отгоре и огромна, тежка, почти задушена маса отдолу.
Под определена дълбочина кислородът свършва. Не защото някой го изяжда изведнъж, а защото няма как да се поднови: водата там не се смесва с повърхността, а течение почти липсва. Без кислород органичната материя не се разгражда по обичайния път и се образува сероводород — онзи мирис на развалени яйца, който при дълбоководни проби веднага издава произхода. Животът се свива в горните стотина метра. Затова риболовът е възможен само в горния слой, а дъното е място, където нищо не се връща обратно. Всичко, което потъне надолу, отива в архив, а не в кръговрат.