Представи си квартал, в който на петнайсет минути пеша има всичко: училище, детска градина, аптека, лекар, магазин, кафене, парк, спирка на бърз транспорт и работни места. Не е нужно да караш кола, за да заведеш детето, да купиш хляб или да отидеш на преглед. Такъв квартал не е утопия; така са изглеждали много градове преди масовия автомобил и така изглеждат някои квартали днес. Затова и въпросът не е дали това е възможно, а защо толкова малко квартали го постигат. Идеята „град на петнайсет минути“ просто връща тази логика в центъра на планирането.
Механизмът ѝ е смесване на функции. Когато жилища, магазини, офиси, училища и услуги са близо едно до друго, пътуванията стават къси и част от тях изчезват, защото можеш да минеш пеша. Това намалява натоварването на улиците, но и прави квартала по-жив, защото има хора по всяко време. Има и втори ефект: местните магазини получават клиенти, които не са дошли с кола и могат да спрат. Затова и най-важната инвестиция не е сградата, а подредбата на партера и спирката. именно поради това плътността тук не е проблем, а условие — без достатъчно хора услугите не издържат.
Другият път е разрастването. Градът расте навън с еднофамилни къщи и търговски центрове, а разстоянията се увеличават. Това е по-евтино в началото, защото земята е по-евтина и строежът е по-прост, но след това идват разходи: пътища, водопровод, канализация, училища, линейки — всичко това трябва да бъде прокарано по-далеч за по-малко хора. Поради това икономистите наричат разрастването скъпо, дори когато изглежда достъпно. Ето защо разрастването изглежда евтино само на първата страница от сметката. Плаща се по-късно и от следващото поколение. Следователно и планът трябва да брои хора, а не само квадратни метри.