Във варовиков район може да вали цяла нощ и на сутринта да няма локви. Водата не е изчезнала — тя е слязла. Намираш пукнатина в тревата, хвърляш камъче и не чуваш нищо. След няколко часа водата излиза от извор на километри, бистра и студена, сякаш е престояла в нещо. Това е карстът: свят, в който водата има втори етаж. Затова картите на такива райони често са по-малко точни от картите на повърхността, защото това, което е важно, е скрито. И този втори етаж е невидим, което го прави едновременно красив и опасен.
Варовикът е скала, която се разтваря във вода, в която има разтворен въглероден диоксид. Дъждът го поема от въздуха и от почвата, става слаба киселина и започва да яде камъка. Процесът е бавен — десетилетия за милиметри — но в геоложки мащаб прави огромни кухини. Водата намира пукнатини, разширява ги, свързва ги една с друга и след време тече не по повърхността, а по канал, който сама е прокопала. Затова една пукнатина, която днес е на сантиметър, след сто години може да е канал, по който минава цяла река. Така се появяват пещери, понори и подземни реки.
Последствието за замърсяването е тежко. В обикновена почва боклукът се филтрира, задържа се в глина и се разгражда бавно. В карст няма филтър: има пукнатина. Това, което изчезне в един понор, се появява в извора, от който градът пие вода, и то без предупреждение. Ето защо в карстовите райони една цистерна с гориво, обърната на пътя, не е инцидент на едно място, а събитие за цялата подземна система. Поради това в такива райони сондажът е по-опасен от повърхностния извор: той може да засмуче точно това, което е замърсено. Замърсяването пътува бързо и не се вижда.