В пустинята утрото е студено, а земята под краката е твърда и солена на вкус. По камъните има роса, която изчезва до час, а растенията изглеждат мъртви, докато не ги докоснеш. Пустинята не е място без живот, а място, в което животът е организиран около оскъдица и около времето. Всичко там пести вода: корени, листа, часове на активност, дебели кожи и семена, които чакат години. Затова пустинята е по-скоро система с правила, отколкото празно пространство. И точно тези правила правят възстановяването възможно, когато най-накрая завали.
Растенията решават проблема с водата по два различни начина. Едните пускат корени много дълбоко, за да стигнат до подземния слой, а другите разстилат плитка мрежа близо до повърхността, за да хванат всяка капка, преди тя да се изпари. Много от тях отварят устицата си през нощта, когато е хладно, и съхраняват въглерода до сутринта, така че да не губят вода през деня. Животните излизат на тъмно и се крият в сянка или под земята, а семената чакат години и поникват само след достатъчен дъжд. Затова пустинният живот е разпределен във времето, не само в пространството.
Опустиняването не е пустиня, която пълзи напред като пясъчна вълна, макар така да го рисуват. То е загуба на продуктивността на земята заради прекомерна паша, изсичане, уплътняване и ерозия, при което почвата губи способност да задържа вода. Процесът може да се случи и там, където вали достатъчно, ако животните са твърде много и стоят на едно място. Примерът с кладенеца е класически: около него се събират стада, пашата се концентрира в кръг, тревата изчезва, а почвата остава гола. Всеки собственик действа разумно, защото водата е обща, а ползата е негова.