Отвори чешмата и водата идва без усилие. Между нея и дъжда обаче има цяла верига: водохващане, тръби, помпи, пречистване, резервоари, канализация. Всяка част от тази верига може да се скъса и тогава разбираш, че водата не е услуга по подразбиране, а инфраструктура с цена. В същото време на сто километра оттам същият дъжд може да е причина за суша, защото е паднал на друго място. Водата е разпределена неравномерно и това разпределение не се подчинява на нуждите. Затова цената на водата не е цената на течността, а цената на поддръжката на тази верига.
Прясната вода е малка част от общото количество и още по-малка е онази, която е достъпна лесно. Тя се движи в цикъл: изпарява се от океана, пада като валеж, стича се по повърхността или се просмуква в земята. Подземните води се пълнят бавно и могат да бъдат изчерпани по-бързо, отколкото се възстановяват. Реката е само видимата част от системата; по-голямата е под краката и не се вижда на картата. Затова една суша не е само липса на дъжд, а среща между липсата и начина, по който я използваме.
Най-големият потребител е земеделието — не домакинството. Ето защо водната политика е преди всичко политика за храна. Напояването често е неефективно, защото водата е евтина или безплатна и няма причина да се пести. Има и скрита вода: за да произведеш храна, ти трябва вода, и когато внасяш продукт, внасяш и водата, с която е направен. Поради това водният отпечатък на една държава е свързан с търговията ѝ. Поради това водната криза често се появява в райони, където вали достатъчно, но водата отива другаде. Следователно водната сметка на една държава се влияе и от това какво яде, не само от това колко вали.