Езерото изглежда като голяма локва, но се държи като съд. Каквото влезе в него — листа, пръст, тор от нивите, препарат от миенето — остава вътре, защото няма откъде да излезе. Реката измива, езерото събира. Затова край езерото може да е красиво и тихо, а водата да е по-мътна от реката на километър оттам. Ако погледнеш дъното през лятото, ще видиш тъмна утайка — това е годишният слой от това, което е влязло и не е излязло. Това не е замърсяване от днес; това е сборът от всичко, което е влизало през годините.
Липсата на изход променя химията. Водата в езерото се задържа дълго, а с нея се задържат и хранителните вещества — азот и фосфор. Те идват от канализации, от торове, от измиването на улици. В реката те минават и заминават; в езерото се натрупват. Когато концентрацията стане достатъчна, водораслите започват да растат неудържимо. После умират, потъват и гниенето им изяжда кислорода. Затова най-важният въпрос при едно езеро не е колко е дълбоко, а колко бързо се обменя водата му, защото това решава колко може да понесе. Така едно и също количество храна, което в реката е безобидно, тук задушава.
Второто е смесването. През лятото повърхността се затопля, става по-лека и не иска да потъва. Под нея остава студен слой, отделен с рязка граница. Два слоя не си говорят: кислородът отгоре не стига до дъното, а хранителните вещества отдолу не стигат до повърхността. През есента повърхността изстива, става по-тежка и системата се разбърква за няколко дни. Ето защо рибата търси дълбочина през лятото, а през есента се разпръсква, когато водата се обърне и слоевете се смесят. Това есенно обръщане е събитието, което решава какъв ще е следващият сезон.