Вървиш по пътека над Седемте езера и под краката ти хрущи ситен гранит. Отляво има скален праг, зад който водата пада; отдясно — дъно на стара ледникова кухина, обрасло с клек. Ако погледнеш картата, ще видиш, че езерата не са наредени случайно, а по дъги. Всяка дъга е ръб на нещо, което е било там преди хиляди години и го няма — ледник, който е изровил коритото и после се е стопил. Ако се качиш още малко, ще видиш, че същите дъги се повтарят и в съседната долина, сякаш някой е рисувал по шаблон. Пейзажът е учебник, който още не е закрит.
По време на заледяванията високите части на планините са били покрити с фирн и лед. Ледът не стои на едно място: под собствената си тежест той пълзи и действа като огромна шкурка, която разширява вдлъбнатините. Така се образува циркусът — амфитеатър с три стръмни стени и едно отворено място, откъдето е изтичал ледът. След края на студа в изровеното дъно остава вода. Затова днес по склоновете има следи, които изглеждат като стъпала, а всъщност са дъна на стари ледени езера. Езерата на Рила и Пирин не са се появили, защото някой е копал, а защото ледът е свършил работата вместо него.
Височината прави второто нещо, което определя тези планини. С всеки изкачен метър въздухът е по-студен и може да задържи по-малко влага, затова тя кондензира по склоновете. Оттук идват облаците, които се хващат за билото, докато в София е ясно. Оттук идва и по-късното топене на снега, което захранва потоците през лятото, когато долините имат най-голяма нужда. Ето защо в планината времето се променя за час, а прогнозата за долината не важи за билото. Планината не е просто високо място — тя е климатична машина, която работи на малка площ и с голям ефект.