През май в Северна Индия хората гледат небето с онази смесица от надежда и страх, с която тук се гледа прогнозата за слана. Орачът е готов, семето е купено, но нищо не пониква, докато не дойде първият голям дъжд. Той не идва като гръмотевична буря, а като смяна на посоката на вятъра: дни наред въздухът тежи, после облаците се събират и вали седмици. Затова в селата има календар, който не е в алманаха, а в паметта на най-старите хора. Целият сезон на храната зависи от едно събитие, което никой не може да насрочи.
Механизмът е прост в основата си. През лятото сушата се нагрява много по-бързо от океана, топлият въздух се издига и на негово място идва въздух от морето, наситен с влага. Той носи дъжд, докато срещне планина, която го изстисква. През зимата посоката се обръща: сушата изстива по-бързо, въздухът тръгва към морето и носи сухота. Затова мусонът е по-надежден от времето, но по-ненадежден от климата. Ето защо мусонът не е вятър, а сезонно обръщане на вятъра — и това обръщане е по-надеждно от всяка прогноза за отделен ден.
Второто важно нещо е разпределението. Дори в добра година дъждът не вали равномерно: има област, която получава прекалено много, и област на сто километра, която получава почти нищо. Поради това едни села се борят с наводнения, докато други чакат. Оттук идват и напоителните системи, и споровете за вода между щати, и подземните води, които се вадят по-бързо, отколкото се пълнят. Следователно и напояването е политика, а не техника: то решава кой ще има вода в суха година. Мусонът дава общото количество; как то се разпределя, е въпрос на политика.