В началото на пролетта по колите в София понякога остава фин червеникав прах, който не прилича на градската мръсотия. Той е дошъл от хиляди километри — пренесен от вятър, който е минал над Африка. Няколко дни по-късно същият прах пада върху листата на дърветата в басейна на Амазонка. Така най-сухото място на планетата се оказва свързано с една от най-мокрите гори. Никой не го забелязва, докато не измие колата, и никой не се пита откъде е. Това не е поетична метафора, а редовен транспорт на минерали, който работи без разписание.
Причината Сахара да е там, където е, е същата, която прави пустините на тридесетия паралел: слизащ въздух. Но мащабът има значение. Сахара е огромна — приблизително колкото Съединените щати — и затова създава собствен режим. През деня пясъкът и камъкът се нагряват бързо, през нощта изстиват още по-бързо, защото въздухът е сух и не задържа топлина. Затова там рядко има облаци, а влагата, която все пак стигне, се изпарява преди да падне. Оттук огромните разлики между ден и нощ, които са по-голямо изпитание от самата жега.
Прахът е вторият продукт на тази сухота. Когато няма растения, които да държат почвата, всяко по-силно течение вдига фини частици и ги носи на запад. Тези частици съдържат фосфор и други минерали, които в тропическата гора са дефицитни, защото дъждовете ги измиват. Ето защо Сахара не е празно място — тя е доставчик. Поради това прахът е и тор, и проблем: той носи храна, но и задушава, когато е в голямо количество. Без нея част от растителността в западната част на Амазония би имала по-малко от нужното, за да расте така, както расте.