В голяма зала стотици делегати гледат екран, на който текстът е осеян със скоби. Всяка скоба означава дума, за която още няма съгласие, а някои думи са спорни от години. Климатичната политика изглежда като бюрокрация, защото е компромис между държави с различни интереси и различна история. Но зад скобите стои прост проблем: ползата от намаляване на емисиите е обща, а разходът е на този, който го направи пръв. Затова преговорите са бавни не от глупост, а от структура. Затова всяко изречение в такъв документ е резултат от претегляне на вътрешни интереси.
Проблемът е класически за икономиката и се нарича колективно действие. Ако всички намалят, всички печелят, но ако един не намали, той печели повече, защото има по-евтина енергия и по-конкурентна промишленост. Ето защо доброволното усилие е нестабилно: всеки има интерес да изчака другите. Има и втори ефект — ако строгата държава премести завода си в държава с слаби правила, емисиите не изчезват, а се местят. Това се нарича изтичане и е причината митническите механизми да влязат в дебата. Поради това споразумението работи, когато има проверка и когато излизането е по-скъпо от оставането.
Инструментите са малко и всеки има своя логика. Данъкът върху въглерода дава ясна цена и стимул да се намалява, но е непопулярен, защото се вижда на касовия бон. Системата за търговия с разрешения ограничава общото количество и оставя пазара да намери цената, но изисква доверие в измерването и в тавана, който никой не вдига. Има и директни правила — стандарти за коли, за сгради, за котли — които работят без цена и без пазар. Реалната политика обикновено смесва трите, защото нито един не е достатъчен. Следователно изборът на инструмент е и избор на политическа цена.