На опаковка или в приложение виждаш число с надпис „въглероден отпечатък“ и то изглежда като присъда. Малките числа обещават чиста съвест, големите — вина, а методът, с който са получени, обикновено не е посочен. Отпечатъкът е просто сбор от емисиите, свързани с продукт, дейност или човек, изразен в еквивалент на въглероден диоксид. Проблемът не е в идеята, а в границите: кое се брои, кое се пропуска и кой е решил къде свършва отговорността. Затова две числа за едно и също нещо могат да се различават в пъти. Затова числото е по-скоро оценка, отколкото измерване.
Изчислението изисква да се определи обхват. Емисиите, които излизат от комина на завода, са най-лесни, но те са само част. Отделно стоят енергията, която заводът купува, и веригата на доставки — транспорт, материали, опаковки, а понякога и употребата на продукта. Всяко разширяване на обхвата добавя числа и несигурност, а също и възможност за избор. Ето защо отпечатъкът е по-скоро инструмент за сравнение при еднакви допускания, отколкото физическа величина, която може да се измери с уред. Кой обхват е включен, определя дали продуктът изглежда чист, или мръсен, и това е избор на този, който брои.
Поради това е по-полезен, отколкото изглежда на етикета. Той показва къде са големите източници и къде малките, и така помага да се избере усилие с ефект. Ако отоплението и транспортът са половината от твоите емисии, смяната на крушки е жест, а не мярка. Ако храната е значителна част, тогава намаляването на месото има по-голямо значение от подмяната на торбичките. Проблемът е, че етикетът представя сбора, а не разбивката, и следователно не показва къде да се натисне. В резултат на това най-полезното число е това, което показва къде е голямата част, а не общата сума.