В супермаркета зеленчукът е подреден като на изложба: еднакъв размер, еднакъв цвят, без петна и без извивки. Зад магазина обаче има контейнер, в който отива всичко, което не отговаря на този стандарт, и то не защото е лошо, а защото е криво. Между полето и чинията има верига от решения и на всяка стъпка част от храната отпада. Никой не е решил да я изхвърли; просто всеки е направил своето разумно нещо в рамките на правилата, които има. Затова загубата е резултат от система, а не от лош човек, и това променя начина, по който може да се поправи.
Системата изисква ресурси, които не се виждат на щанда: земя, вода, торове, енергия за машини, транспорт, охлаждане и опаковки. Затова храната е най-голямата употреба на прясна вода и един от най-големите ползватели на земя в света. Когато храната се изхвърли, се изхвърлят всички тези ресурси наведнъж, а не само продуктът, който е струвал няколко лева. Освен това на депото тя се разгражда без кислород и отделя метан, който е силен парников газ. Ето защо изхвърлената храна е едновременно икономическа, и климатична загуба, макар да изглежда дребна.
Загубите са на различни места в различните държави, което обяснява защо едни и същи мерки не работят навсякъде. В по-бедните райони те са предимно в началото: липса на хладилници, лоши пътища, слабо съхранение и насекоми. В по-богатите — в края: големи порции, промоции от типа „купи две“, етикети с дата, които не означават това, което хората мислят. Етикетът „годен до“ е за безопасност, а „най-добър до“ е за качество, но в магазина и в хладилника хората ги четат еднакво. Разликата между тези две думи е разликата между тонове изхвърлена храна и тонове изядена.