В деня за боклук пред блока има пет контейнера, а около тях — още няколко торби, поставени внимателно, за да не се разпилеят. Вътре е всичко: опаковки, остатъци, стара техника, батерии, понякога и лекарства. Никой не е виновен за сместа; тя се получава, защото е по-лесно да изхвърлиш, отколкото да решиш. Но точно това решение е темата, защото отпадъкът не изчезва, когато камионът го вземе. Той се мести на друго място и там продължава да съществува, да отделя газове и да изисква надзор десетилетия. Именно затова темата не е за боклука, а за решенията преди него.
Йерархията на отпадъците е проста и подредена по полза, а не по удобство. Първо — да не се произведе; второ — да се използва повторно; трето — да се рециклира; четвърто — да се изгаря с оползотворяване на енергията; последно — да се депонира. Редът не е случаен, защото всяка стъпка надолу губи материал и енергия, а последната губи и двете. Депото е най-лошото, защото смесва всичко, произвежда метан и течове и заключва материалите за десетилетия. То е крайна точка, но не изчезване, и точно това се забравя.
Най-трудните стъпки са първите две, защото не зависят от общината, а от навик и от дизайн на продукта. Продукт, който се ремонтира трудно, е отпадък, който се отлага, а опаковка, която не може да се раздели, е материал, който се губи. Затова има политики, които работят по-добре от призиви: отговорност на производителя за опаковката, стандарти за ремонтируемост и депозитни системи за бутилки. Те променят сметката на фирмата, а не съвестта на потребителя, и ето защо издържат. Моралът е добър за начало и лош за мащаб. Поради това е по-лесно да се промени продукт, отколкото навик на милион души.