На плажа пясъкът изглежда чист, докато не се наведеш и не погледнеш между зърната. Там има цветни парченца — избелели от слънцето, твърди, с ръбове, които не приличат на камъче. Това са остатъци от бутилки, чаши и рибарски мрежи, които са се разпаднали на по-малки и по-малки части. Те не изчезват, а стават невидими, и точно това е разликата между замърсяване и промяна на средата. Пластмасата е изключително полезна, защото е лека, здрава и евтина, и същите свойства я правят проблем, когато вече не служи.
Материалът е верига от молекули, обикновено от нефт или газ, към които се добавят вещества за цвят, гъвкавост и устойчивост на светлина. Тези добавки са причината пластмасата да не прилича на нищо естествено и микроорганизмите да не я разграждат. Тя не гние, а се чупи — от слънце, от триене и от вълни — и всяко счупване дава повече частици с по-голяма повърхност. По-голямата повърхност поема замърсители и ги пренася, а малкият размер ги прави достъпни за организми, които не биха ги погледнали. Затова проблемът се влошава, докато материалът намалява.
Източниците не са само опаковките, макар те да са най-видими. Значителна част от микрочастиците идват от гумите на автомобилите, от синтетичните дрехи при пране, от бои и от изкуствени тревни настилки. Тези частици влизат в канализацията, в реките и в полето заедно с утайките, а оттам в храната. Затова проблемът не се решава само с по-малко сламки, защото той е разпръснат в цялото потребление. И точно поради това е труден за политика: няма една точка, в която да се спре. Поради това е трудно да се намери една виновна индустрия, а лесно да се намери обща отговорност.