На лентата в сортировъчната база отпадъкът се движи бързо, а над него духат въздушни струи и минават магнити. Леките фолиа отлитат, металът се залепя, а оптика разпознава бутилките по форма и цвят. Хора отстрани довършват това, което машината не може, и те са последната защита срещу грешка. Изглежда като магия, но всъщност е поточна линия с много стъпки, всяка от които може да се провали. Ако в жълтия контейнер има течност, храна или найлон, цялата партида може да стане за депо. Затова качеството на разделянето започва още в кухнята, а не на лентата.
Рециклирането не е едно действие, а верига от събиране, транспорт, сортиране, балиране, продажба на материал и преработка. Всяка връзка има цена и изисква купувач, а ако последният липсва, предишните са безсмислени. Затова разделното събиране само по себе си не е решение; то е начало на процес, който трябва да завърши с продукт, който някой иска да купи. Общината може да плати събирането, но не може да плати пазара. Ето защо най-важният въпрос към една система е кой купува материала и на каква цена. Поради това цената на рециклирането е цената на целия път, не само на контейнера.
Материалите се държат различно и това обяснява защо едни контейнери работят, а други не. Стъклото може да се топи почти безкрайно и не губи качество, но е тежко и транспортът му струва повече от самия материал, следователно работи добре на местно ниво. Металът е скъп и лесно отделим, в резултат на това пазарът му е стабилен. Хартията се рециклира няколко пъти, но влакната се скъсяват и накрая стават картон. Пластмасата е най-трудна, защото видовете са много и смесването им дава материал с по-лоши свойства. Ето защо стъклото се рециклира близо до мястото, където се изхвърля.