В началото на януари човек си записва три цели и ги подчертава. В средата на февруари вече не помни къде е листът. Това не е липса на характер, а резултат от начина, по който целите са формулирани: големи, вдъхновяващи и без връзка с конкретен ден. Голямата цел не казва какво да направиш в понеделник сутрин. Затова е по-полезно да се проектира седмица, отколкото година, и да се работи с малки действия, които могат да се повторят, вместо с решения, които се вземат веднъж. Заради това е по-полезно да се пита какво ще правя утре, отколкото какъв ще съм след година.
Механизмът е в това, че навикът не зависи от настроение. Решението изисква усилие всеки път, когато трябва да се вземе; навикът се задейства сам, защото е свързан с определено време или ситуация. Ето защо е по-добре да се каже „след кафето, пет минути“ вместо „ще започна да пиша всеки ден“. Първото има котва, второто има само намерение. Котвата е това, което оцелява в лош ден, а лошите дни са мнозинството. Поради това е добре да се избере време и място, които вече съществуват в деня, вместо да се създава ново.
Другата част е мащабът. Малкото действие изглежда недостатъчно, защото не променя нищо веднага. Но то се повтаря и затова работи. Ако целта е да се чете повече, десет страници на ден е по-добре от „ще прочета двадесет книги тази година“, защото първото може да се направи днес. Голямата цел е полезна като посока, но не като план. Тя казва накъде, а малкото действие казва какво точно правиш следващите тридесет минути. Заради това е полезно да се сведе целта до действие, което отнема по-малко от десет минути и не изисква подготовка.