Улицата не е планирана от никого. В началото е имало път към нивите, после някой е отворил фурна на ъгъла, после до нея е дошъл ремонт на обувки, после в апартамента на втория етаж е започнало училище по пиано. Днес на сто метра има хлебарница, сервиз, шивач, детска градина и три кафенета. Нищо от това не е било начертано, а работи по-добре от много нови квартали. Затова и най-добрите квартали често изглеждат като резултат от сто дребни споразумения, а не от една визия. Градът се формира от хиляди решения и нито едно от тях не е било взето от човек, който мисли за целия град.
Тези решения имат свои собствени логики. Цената на наема решава кой може да отвори магазин; пътят решава къде минават хората; навиците решават къде се спира; миграцията решава кой живее къде. Планът е само един от многото участници и обикновено е най-слабият, защото се променя веднъж на десет години, а пазарът — всеки месец. Затова планирането винаги е частично и винаги изостава. Тъкмо затова най-добрите планове оставят празни места, които животът да запълни по-късно. То може да насочва, но не може да предвиди всичко. Поради това и кварталът изглежда като резултат, а не като проект.
Най-устойчивите квартали често не са проектирани, а са се развили с време. Причината е в разнообразието: различни сгради, различни функции, различни хора, различни часове. Една сграда може да е жилище сутрин, офис следобед и заведение вечер. Малките парцели позволяват на много собственици да решават различно, вместо един да реши всичко. Поради това и най-устойчивият квартал не е най-красивият, а този, който може да се промени, без да се разруши. Оттук и старите квартали често са по-гъвкави от новите: те имат резерв от различни възможности. Ето защо и най-добрият план е този, който може да бъде променян.