Малка зала, около половината места заети, премиера в четвъртък вечер. На сцената излизат режисьорът и двама от актьорите, казват по няколко думи, благодарят на екипа и на институцията, която е дала парите. Публиката е смесена: няколко души от гилдията, студенти, журналисти и хора, които просто са видели плаката. Филмът е български, направен е с малък бюджет и е чакал години, за да стигне до тези два часа на екран. Затова всяка премиера е и тест, който никой не е сигурен, че ще издържи. След седмица вероятно ще го няма.
Проблемът не е талант. Българското кино има силни периоди — през шейсетте и седемдесетте години, когато има студия, редовно производство и актьорска школа, и нови вълни след 2000 година, когато малки филми започват да пътуват по фестивали. Проблемът е структурата: малък пазар, който не може да изплати бюджет от билети, и разпространение, в което големите заглавия заемат екраните. Затова и разговорът за качеството често е всъщност разговор за достъп до екран. Оттук и най-добрите филми понякога остават невидими. Филм без публика не съществува, дори когато е добър.
Поради това финансирането е решаващо и винаги спорно. Държавата, чрез фонд или център, дава пари на проекти, избрани от комисии; телевизиите понякога влизат като копродуценти; има и европейски програми и регионални фондове. Тази система позволява да се направи нещо, което пазарът сам не би направил. Колкото по-малко са парите, толкова по-важно е кой ги разпределя и как обяснява избора си. Това е и причината отчетите да са по-важни от обещанията. Същевременно тя създава зависимост: кой решава кои истории заслужават пари, по какви критерии и как се отчита резултатът пред обществото, което плаща.