Преди срещата човек проверява телефона си за трети път, после отива до тоалетната, после решава, че има твърде много работа. Срещата не е опасна и никой няма да го нападне. Но тялото му реагира така, сякаш е така: сърцето бие, дланите се потят, мисълта се стеснява. Това е тревожност — система за сигурност, която работи правилно. Но по грешен повод и в грешен момент, който тя сама е избрала.
Механизмът е стар и полезен. При опасност симпатиковата нервна система ускорява сърцето, разширява зениците, напряга мускулите и спира храносмилането. Това е полезно, когато трябва да избягаш. Проблемът е, че системата реагира и на социални и мисловни заплахи, които не изискват бягане. Тогава тялото се подготвя за физическа битка, а ситуацията изисква да седнеш и да говориш спокойно. Разминаването между двете е източникът на голяма част от страданието.
Освен това има втори механизъм, който поддържа проблема. Тревожността кара човека да избягва. Избягването носи бързо облекчение и точно затова се затвърждава. Мозъкът записва, че мястото е опасно, защото се измъкна и оцеля. Следващият път прагът е по-нисък. Така се стига до ситуации, в които човек вече не може да влезе в магазин, да пътува с автобус или да говори по телефона. Свободата се свива тихо, без нито едно драматично решение.