Преди изпит ръцете ти са леко влажни, сърцето бие по-бързо и мисълта работи по-ясно, отколкото в спокойна вечер. Това е стрес и в този момент той помага. Същото тяло, в друга ситуация — месеци несигурност, началник, който не казва нищо, и задачи без край — работи по-зле: сънят се разпада, търпението свършва, дреболиите изглеждат заплахи. Една и съща реакция, два напълно различни резултата, и разликата не е в силата на характера, а в устройството на ситуацията. Никой не избира да живее така; просто не забелязва момента, в който напрежението става постоянен фон.
Разликата не е в количеството напрежение, а в три неща. Първо, има ли ясен край — изпитът свършва в четиринадесет часа, несигурността не свършва никога и затова не може да бъде изчакана. Второ, има ли контрол — можеш ли да направиш нещо, за да промениш изхода, дори малко. Трето, има ли смисъл — разбираш ли защо го правиш и за кого. Когато и трите липсват, същият механизъм, който е създаден за кратко усилие, работи постоянно и започва да изяжда тялото. Затова почивката не е награда за свършена работа, а условие тя да е възможна.
Физиологията е проста и не е зловредна. Организмът мобилизира енергия, ускорява пулса, стеснява вниманието към заплахата и потиска неща като храносмилане и възстановяване. Това е разумно за десет минути бягство и катастрофално за десет месеца. Затова хроничният стрес не се усеща като драма, а като износване: човек спи по-лошо, реагира по-рязко, забравя неща и постепенно свиква да живее на ниски обороти, без да забележи кога точно е станало. Тялото не прави разлика между заплаха от звяр и заплаха от имейл. Ето защо реагира на писмо така, както би реагирало на приближаващ се.