В коридора на офис сграда мъж пада на пода и не помръдва. Хората се събират около него на безопасно разстояние, сякаш е нещо, което може да се разлее. Един вади телефон и звъни, друг казва, че сигурно му е прилошало от жегата. Никой не коленичи до него и никой не проверява дали диша. Не защото са лоши хора, а защото не знаят какво да правят. Страхът да не сгрешат е по-силен от страха да не закъснеят. Междувременно минават минути, които никой не брои, а точно те решават изхода.
Спирането на сърцето не е същото като инфаркт. Инфарктът е запушен съд, който застрашава част от сърдечния мускул, но помпата може да продължи да бие. Спирането е друго: помпата е спряла и кръвта вече не стига до мозъка. Без кръв мозъкът губи кислород за секунди и щетата започва почти веднага. Компресиите не връщат ритъма, но поддържат минимален кръвоток. Те купуват време, докато дойде дефибрилаторът или линейката. Затова в първата помощ редът е обърнат спрямо очакванията на повечето хора. Дишането изглежда по-важно, но без кръвообращение кислородът не стига до мозъка.
Затова компресиите са първи: силен натиск в центъра на гърдите, с честота, която позволява на сърцето да се напълни между ударите. Дълбочината има значение, но по-важно е да не спираш. Всяко прекъсване връща налягането към нула и мозъкът губи отново. Хората се блокират по няколко причини и те не са свързани с характер. Първата е страхът да не навредят, да не счупят ребро или да не направят нещо непоправимо. Втората е разсейването на отговорност: в тълпа всеки чака някой друг да започне. Третата е липсата на тренировка, при която ръцете знаят какво да правят без решение.