На семейна вечеря бабата казва, че вече не може да яде сладко, защото ѝ вдига захарта, и всички кимват. Някой добавя, че е от многото хляб. Друг — че е от нерви. Никой не споменава, че на масата има три вида напитки, че след вечерята всички сядат, и че кварталът няма къде да се ходи пеша. Затова разговорът за болестта е и разговор за квартала, работното време и цената на храната. Болестта се обсъжда като личен провал, а тя е резултат от среда, която прави точно това поведение най-лесното.
При диабет тип 2 клетките спират да чуват инсулина. Ключът е там, но вратичката не реагира. Панкреасът първо компенсира, като произвежда повече. После се изтощава. Междувременно черният дроб продължава да пуска глюкоза, дори когато не е нужно. Мастната тъкан около корема отделя вещества, които влошават чувствителността. Кръвната захар остава висока, а с нея идват усложнения по очи, бъбреци, нерви и съдове. Затова диагнозата често идва случайно, при изследване по друг повод. Те се появяват години по-късно, когато никой вече не помни началото и не търси причината.
Важно е да се разбере, че това не е внезапно събитие. То се развива години, често без симптоми. Човек може да има повишена захар и да се чувства добре, докато не се появи проблем със зрението или рана, която не зараства. Ето защо изследването има смисъл — то хваща процеса, преди да е станал катастрофа. Поради това редовното измерване е по-полезно от усещането, че всичко е наред, защото усещането не мери нищо. И следователно „аз се чувствам добре“ не е аргумент: усещането е лош измерител на бавен процес.