След тежка година човек се връща към работата, но не като преди. Прави същите неща по-бавно, избягва някои теми, спи по-малко. Колегите казват, че е „добре“, защото не се оплаква. Вътрешно той все още се ориентира. Устойчивостта не е състояние, в което си спокоен и силен; тя е процес на връщане, който често изглежда като бавно възстановяване, а не като героична история. Затова външното „добре“ не е доказателство, че вътрешното е приключило. Затова възстановяването рядко изглежда като събитие; то прилича на бавно връщане на вкуса към нещата.
Помагат три неща и те са по-скучни, отколкото изглежда. Първото е връзка — поне един човек, на когото можеш да кажеш истината, без да се страхуваш, че ще бъдеш оценен. Второто е усещане за контрол върху малки неща: сън, храна, разходка, ред в една стая. Третото е разказ, в който трудното има смисъл — не задължително урок, но поне място в историята, която разказваш за себе си. Липсва ли едно от трите, връщането е по-бавно. Ето защо грижата е конкретна, а не обща окуражаваща фраза. Поради това тези три неща се проверяват първи.
Важно е да се различава устойчивост от потискане. Да не показваш болка не е сила; често е навик, който пести на околните дискомфорт и струва на теб самия. Хората, които изглеждат най-стабилни, понякога просто са се научили да не използват думите. За тази причина признакът за възстановяване не е усмивката, а връщането на дребни неща: интерес към нещо, планиране на нещо малко, способност да се засмееш без усилие. Хората около теб трябва да гледат тези дребни знаци, а не да питат дали си добре. Усмивката не е мярка за състоянието.