Баба ми на осемдесет години помни телефонни номера отпреди петдесет години и не помни какво е яла вчера. Тя не е болна, не е в болница, просто е стара. Хората около нея казват, че е „нормално за възрастта“, и това е вярно и безполезно едновременно. Стареенето не е болест с една причина, а натрупване на много малки промени, които се сумират. Затова доброто остаряване започва много преди пенсията и не зависи от едно единствено решение. Затова за него няма едно хапче и няма една причина, която да се извади.
На клетъчно ниво стареенето изглежда като износване на поддръжката. Протеините се увреждат и не винаги се поправят; митохондриите работят по-неефективно; клетките, които вече не се делят, остават в тъканта и отделят възпалителни сигнали. Имунната система става по-бавна и по-малко точна. Стволовите клетки, които трябва да заменят износените, намаляват. Ето защо възрастта е лош показател за това какво може тялото в конкретния момент и какъв резерв е останал. По-добри са простите тестове: изкачване по стълби, ставане от стол без ръце, носене на покупки. Всяка от тези промени е малка; заедно те правят тялото по-чупливо.
Поради това интервенциите са трудни. Ако пипнеш една система, другите продължават да се износват. Освен това няма един показател за старост. Хората на една и съща възраст имат различна биологична възраст, различна мускулна маса, различно кръвно налягане и различна памет. Следователно изследванията за дълголетие са толкова бавни. Трябва да чакаш десетилетия, за да видиш резултат. В резултат на това и възрастта не е диагноза, а описание на изминато време. А през това време хората се менят, местят и изчезват от наблюдението.