Влакът спира и ти излизаш на площад, под който е метростанция, а над нея — сграда от началото на миналия век. На сто метра има джамия, после булевард с шест ленти, после квартал с блокове от шейсетте и накрая стъклена кула, строена миналата година. Всичко това е на едно място и нито един от тези слоеве не е изчезнал. Затова и е трудно да се каже кое е „истинската“ София — всеки слой е еднакво реален за хората, които живеят в него. София не е един град, а няколко града, наложени един върху друг, и точно това обяснява и хубавото, и лошото в нея.
Римската Сердика е оставила улици и стени, които днес се виждат в подлеза на метрото. Османският период е оставил джамията и следи от пазарна структура. След Освобождението градът се строи по план с прави улици и площади, а социалистическата епоха добавя широки булеварди и огромни жилищни комплекси. След това идва рязката промяна: частно строителство, коли, нови офиси. Затова и всяка реформа в града е разговор с наследство, което не може да бъде изтрито, само преустроено. Всеки слой е решавал своя проблем и е оставял инфраструктура, която следващият трябва да ползва.
Ето защо проблемите на София не са загадка. Градът е раснал по-бързо от плановете си и е добавял хора, без да добавя същата скорост на канализация, училища, транспорт и зеленина. Днес това се вижда като трафик, като квартали с гъстота без инфраструктура, като тротоари, които изчезват под коли. Има и обратна страна: пространството в София е достатъчно. Поради това и най-полезният въпрос не е „къде да строим“, а „какво ще стигне до там навреме“. Проблемът не е, че няма къде, а че решенията се взимат бавно и на парче.