Обяд на малък площад: майки с колички, пенсионери на пейката, куриери, които спират за кафе, студенти, които сядат на стъпалата. Никой не е организирал това. Просто наоколо има аптека, две кафенета, фризьор, банка и спирка, а площадът е на пътя между тях. Хората не идват, за да бъдат на площада — те минават през него и се застояват. Точно това застояване прави мястото живо. Затова и най-добрите площади не се проектират като площади, а като кръстовища на ежедневието. Общественото пространство не се създава от архитектурата, а от съвпадението на причини да си там.
Джейн Джейкъбс описва този механизъм като смесване. Едно място работи, когато в него се срещат различни хора, по различно време, с различни причини. Квартал с офиси, магазини и жилища е жив и в осем сутринта, и в два следобед, и в осем вечерта. Квартал само с офиси умира в шест. Квартал само с жилища умира в десет. Затова и най-оживеното място често не е най-красивото, а това, през което хората и без друго минават. Разнообразието не е естетическа стойност, а функционална: то разпределя присъствието на хора през целия ден.
Второто условие е безопасността чрез присъствие. Джейкъбс говори за „очи на улицата“: хора, които виждат какво става, защото живеят или работят на партера. Това не е същото като камера. Камерата записва след случката; човекът на прозореца може да я предотврати, защото някой го вижда да гледа. Поради това и най-доброто улично осветление е това, което осветява лица, а не само асфалт. Именно затова сграда, чийто партер е глуха стена или паркинг, създава по-опасна улица от сграда с врати, витрини и стъпала пред входа. Ето защо и оживлението е показател за смесване, а не за архитектура.