Застани на празен светофар в три часа през нощта. Няма кола на сто метра, няма камера, няма полицай. И все пак повечето хора изчакват зеленото. Не защото ги заплашва глоба, а защото в главата им има правило, което не са измислили сами. Точно това мълчаливо правило е най-добрият вход към идеята за обществения договор. Тя не описва документ, който някой е подписал, а набор от очаквания, които никой не е гласувал и почти всички спазват. Никой не ти е обяснил това правило, никой не те е питал дали го приемаш, и въпреки това то се държи по-здраво от много писани закони.
Идеята се формулира най-ясно през седемнадесети век, когато Хобс, Лок и Русо описват обществото като сделка. Отстъпваш част от свободата си — да правиш каквото искаш, когато искаш — и срещу това получаваш ред, сигурност и предвидимост. Властта има основание не защото е силна, а защото е приета. Това е радикална промяна в мисленето: владетелят вече не е наместник на бога, а страна по споразумение, което може да бъде нарушено. Разликата е важна, защото обяснява защо хората се подчиняват дори когато никой не ги наблюдава, и защо се бунтуват, когато усетят, че сделката е нарушена.
Механизмът работи по съвсем проста логика. Ако всеки сам решава кога да спре и кога да мине, кръстовището се превръща в лотария и всички губят време. Ако всички се съгласят на едно правило, всеки губи малко свобода и печели много време. Проблемът е, че отделният човек печели най-много, когато всички останали спазват правилото, а той — не. Затова договорът не може да е доброволен на ниво отделен случай. Той трябва да е общ, иначе се разпада. Това е и причината договорът да не може да се сключва отделно с всеки — той работи само като общо правило, приложено еднакво към всички.