Влизаш в празна зала и пляскаш с ръце. Звукът се връща два пъти, после още веднъж, и бавно заглъхва, сякаш залата не иска да го пусне. После влизаш в стая с килими, завеси и книги по стените и същото пляскане звучи сухо и късо. Нищо не се е променило в ръцете ти. Променило се е пространството и начинът, по който отразява звука. Затова и първото нещо, което прави един акустик, е да пляска с ръце в празната стая. Слухът ти получава информация, за която не знаеш, че търси, и затова усещаш разликата като настроение, а не като измерване.
Акустиката е резултат от три неща: отражение, поглъщане и разсейване. Твърдите гладки повърхности връщат звука, меките и порести го поглъщат, а неравните го разпръскват. Времето, за което звукът изчезва, се нарича реверберация и то решава предназначението на помещението. Концертна зала има нужда от дълга реверберация, за да звучи оркестърът цялостно; зала за реч — от къса, за да се разбират думите. Ето защо и в църква органът звучи величествено, а същата музика в офис е непоносима. Едно и също пространство не може да бъде добро и за двете.
Поради това акустиката е проектна задача, а не украшение. Формата на тавана, наклонът на стените, височината на помещението, материалът на пода и дори мебелите променят резултата. Има и скрита геометрия: извити панели, които разпръскват звука, и кухини, които го поглъщат. Следователно и преустройството на стара зала е риск — новите материали могат да убият звука, който е бил добър. Ето защо най-добрите зали се проектират заедно с инженерите, а не после да се оправят. Понякога най-доброто решение е да не се пипа нищо. В резултат на това и един и същ материал може да е добър в една зала и лош в друга.