В клуб не се виждаше почти нищо, освен един човек зад пулт с малка лампичка. Басите се усещаха в гърдите, преди да ги чуя, и това беше странно, защото на сцената нямаше нито барабанист, нито басист. Хората танцуваха на нещо, което не се изпълняваше на живо в никакъв смисъл. Попитах приятел кой свири и той каза, че никой — просто една машина, един човек и много записи. Тогава разбрах, че концертът може да бъде и събиране, не само изпълнение. Затова на такива събития хората не гледат сцената, а се гледат един друг.
Синтезаторът позволява звук, който не съществува в природата. Това не е малко нещо. Досега инструментът е имитирал или развивал съществуващ тембър; сега можеш да измислиш такъв, който няма аналог, и да го направиш точно какъвто искаш. Оттам идва цяла нова естетика: точност, повторение, тембър вместо мелодия. Затова електронната музика често се описва с думи за звук, не за песен — важно е как звучи, а не какво разказва. Поради това електронната музика е и занаят: тя изисква познаване на честоти, на пространство и на това как тялото реагира на ниски звуци.
Повторението тук не е бедност, а метод. Когато една фигура се върти дълго, слушателят започва да чува малките промени: филтърът се отваря, басът изчезва за осем такта, нещо се появява в края на фразата. Точно тези промени носят смисъла, защото всичко останало е постоянно. Поради това електронната музика се слуша с тяло и с внимание към детайла едновременно. Тя не разказва история, а създава пространство, в което времето тече по друг начин. Ето защо диджейският пулт е инструмент, а не машина за пускане, и разликата се чува в преходите. Там се вижда кой мисли.