Един приятел ми се обади и преди да каже нещо, познах, че е той. Не по номера, а по звука на гласа, макар да чувах само част от него през лош микрофон. Опитах се да разбера какво точно го издава и не успях. Нямаше характерна дума, нямаше акцент, който да е само негов. Имаше нещо в тембъра, което мозъкът ми разпозна веднага, без да може да го опише. Точно това е обертоновата структура — онова, което прави един звук самия него. Затова гласът е по-личен от лице, когато не можеш да видиш човека.
Инструментът не произвежда само тон. Той произвежда цял набор от честоти над основната, които звучат едновременно с нея, и тяхното съотношение определя тембъра. Затова цигулка и флейта на една и съща нота звучат различно: основната честота е същата, а спектърът не е. Формата, дървото и кухините усилват едни честоти и потискат други, и така се получава характерът на инструмента. Това е физика, превърната в усещане за идентичност. Поради това един инструмент може да бъде разпознат за секунда, дори когато свири същата нота като друг, и това е работа на спектъра.
Поради това старите инструменти се ценят толкова. Те са работили десетилетия, дървото се е променило, лакът е станал друг и спектърът вече не е същият като на нов инструмент. Дали това е по-добър звук, е спорно, но че е различен, е сигурно. Ето защо цигуларите могат да прекарат години в търсене на инструмент, който им пасва, и да предпочетат по-стар пред по-нов, без да могат да обяснят защо. Те реагират на нещо, което чуват, но не измерват. Изборът на инструмент е и избор на глас, с който музикантът ще говори.