Една и съща улица във два филма може да изглежда като две различни страни. В първия вечерта е топла, жълта, леко прашна, и хората по тротоара сякаш се познават. Във втория същата улица е студена, синьо-зелена, с резки сенки, и никой не те поглежда. Диалогът може да е еднакъв. Усещането не е. Окото хваща тази разлика за части от секундата, много преди разумът да си каже „това е напрегната сцена“ затова режисьорите казват, че цветът се усеща преди сюжета. Цветът е най-бързият език на филма.
Палитрата не се избира на компютъра след снимките, макар да изглежда така. Тя се решава още в подготовката: какви бои има по стените, какви дрехи носят героите, каква светлина влиза през прозорците, какви лампи горят. После цветът се довършва в обработката, но посоката вече е зададена. Затова добрият оператор мисли за цвета като за част от декора, а не като за филтър. Ако смениш само осветлението, същата стая може да стане заплашителна или уютна. Промяната на палитрата е промяна на света, в който героят живее.
Вътре в палитрата работят няколко прости параметъра. Температурата дели топло и студено: жълто, оранжево, червено от една страна; синьо, зелено, сиво от друга. Наситеността казва колко жив е светът — избледнял цвят чете като спомен, болест или умора. Контрастът решава колко твърд е той. Има и трети слой: цветът на кожата. Поради това и най-смелите палитри запазват поне един естествен цвят, за да има за какво да се хване окото. Той е котвата, спрямо която окото съди всичко останало, и затова се пази дори когато всичко друго е стилизирано.