Влизаш в панелен апартамент и първото, което усещаш, е хладът на стената до входа. Тя е дебела, гладка и студена, а зад нея се чува съседът, който говори по телефона. Прозорците са с дървена дограма, боядисана много пъти, и от тях вее през зимата. Кухнята е малка, банята е без прозорец, а в стаята се чува асансьорът. Въпреки това в този апартамент са израснали две поколения, а на стотина метра има училище, градинка и спирка. Панелът не е просто строителна технология; той е социален договор, излят в бетон.
Технологията е индустриална и това е било целта. Стенните панели, подовите плочи и санитарните кабини се произвеждат в завод, после се карат с камиони и се вдигат с кран, а сглобяването на един етаж отнема дни. Затова е било възможно за кратко време да се построят стотици хиляди жилища. Проектът е бил типов: един и същ план се повтаря в цял квартал, а понякога и в цяла страна. Това дава скорост и цена, но и еднаквост, която после трудно се поправя. Затова и днес е трудно да се каже дали тези квартали са били грешка, или единственото възможно решение на онзи момент.
Какво е дал този модел? На първо място собствен дом на милиони семейства, които преди са живели в пренаселени стаи, без топла вода и без канализация. Централното отопление, асансьорът, балконът и отделната кухня са били реален лукс, а не минимум. Какво е отнел? Разнообразие, човешки мащаб на партера и обществени пространства: между блоковете има само трева и паркинг, а входовете са еднакви, така че човек трудно разпознава къде живее. Освен това качеството на сглобката е варирало силно. Ето защо и най-голямата разлика между два блока не е в годината на строеж, а в това кой се грижи за тях.