В центъра на площада стои фигура от бронз, обърната с гръб към сградата, която най-вероятно я е платила. От едната страна тя изглежда като човек, от другата — като дърво, а от третата — като празно място, през което се вижда улицата. Скулптурата не може да бъде видяна цялата от едно място. Трябва да я обиколиш, да се приближиш, да я докоснеш, ако е позволено, и това е част от смисъла. Затова тя е единственото изкуство, което не може да бъде видяно наведнъж, колкото и да е малко. Тя заема пространство и те задължава да се движиш около нея.
Технически скулптурата работи с маса, тегло и опора. Камъкът е тежък и иска основа. Бронзът позволява тънки форми, защото се отлива, но има собствена тежест. Дървото е леко и топло, но се пука. Изборът на материал не е естетически каприз: той определя какво може да се направи и какво ще оцелее. Затова скулпторите мислят за гравитацията през цялото време, докато художниците могат да я игнорират. Ето защо материалът е първото решение и то често е по-важно от позата или от израза на лицето. Едното изкуство живее в пространството, другото го изобразява.
Второто решение е за пространството около фигурата. Празното място не е нищо. То е част от композицията, защото окото чете разстоянието и ъгъла. Фигура, поставена близо до стена, изглежда затворена. Същата фигура, изнесена напред, изглежда самотна. Същата, обърната с лице към входа, изглежда посрещаща. Поради това местоположението е авторско решение, дори когато е резултат от административно съгласие. За тази причина един паметник може да бъде съсипан от преместване на три метра, без никой да е пипнал самата фигура. И това е причината толкова много градски паметници да изглеждат случайни, макар и добре изработени.