Късно вечерта в едно кафене мъжът на съседната маса разказва на приятеля си нещо, което е продължило може би две минути. Нямаше начало, нямаше обяснение кой е, нямаше дори име на жената, за която говореше. И въпреки това разбрахме всичко: че е чакал, че се е надявал и че накрая е останал сам с празна чаша. Никой не попита какво е станало после, защото нямаше нужда. Кратката форма не разказва повече — тя избира по-точно и оставя на слушателя работата, която иначе щеше да свърши авторът. Аз също не попитах, макар да ми беше любопитно.
Разказът е форма, построена върху ограничение. Няма място за родословие, за описание на града, за втора сюжетна линия. Затова авторът е принуден да избере една сцена, един обрат и една подробност, която носи цялата тежест. Чехов е оставил правило, което се повтаря в почти всяко ръководство: ако в началото на стената виси пистолет, до края той трябва да изстреля. Смисълът не е в забраната, а в обещанието към читателя, че нищо няма да бъде забравено. Всяко изречение трябва да плати мястото си с нещо, което читателят да запомни.
Оттук идва и особената интензивност на жанра. Когато всичко е подбрано, всяка дума започва да работи двойно: тя описва и намеква. Една счупена чаша не е просто чаша, ако е единственият предмет, който героят не е изхвърлил. Читателят усеща тази плътност, без да я анализира — просто започва да чете по-внимателно, защото знае, че нищо не е случайно. Така ограничението се превръща в доверие между двете страни и в рядко срещано усещане, че текстът те уважава. Затова разказът се препрочита по-добре от роман: при второто четене виждаш колко рано е било казано всичко.