В тъмна църква пред иконата гори кандило. Златото по дъската не е украшение, а фон: то не показва стая, планина или небе, а присъствие, което няма място. Лицето е плоско, очите са големи и гледат леко встрани, ръката е с дълги пръсти в жест, който не е естествен. Всичко това е умишлено. Иконата не е портрет на човек, който е позирал. Затова златото не е разкош, а начин да се каже, че зад изображението няма нищо познато. Тя е прозорец — изображение, което съществува, за да насочи вниманието отвъд себе си.
Затова правилата са толкова строги. Позата, жестовете, цветовете и редът на фигурите не са избор на художника, а установен език. Синият цвят има значение, златният има значение, посоката на погледа има значение. Художникът не твори свободно, а изпълнява канон. Това изглежда като ограничение, но в него има смисъл: ако изображението трябва да бъде разпознато от всеки и навсякъде, то не може да зависи от личния вкус. Поради това иконата не е дело на гений, а дело на общност, която е съгласна какво означават знаците. Единството на езика е условие за общността.
Второто е обратната перспектива. В обикновената картина линиите се събират назад, към хоризонта. В иконата те често се разтварят към зрителя, а сградите и масите са наклонени така, че да се виждат отвътре. Причината не е техническа грешка, а богословска: зрителят не гледа сцена отстрани, а стои вътре в нея. Поради това и фигурите са по-големи от предметите, независимо от разстоянието. Ето защо тя е обърната към теб, а не към сцената, и това променя цялото усещане за пространство. Това е и причината тя да не изглежда като разказ, а като присъствие. Важното е йерархията, а не геометрията.