Гледах филм със слушалки, които се развалиха, и една сцена ми се стори комична: мъж стои на перона, гледа влака и не помръдва. Без звук изражението му беше леко нелепо. Пуснах сцената отначало със звук и същият кадър стана тъжен, почти непоносим, защото под него имаше ниски струни и едно много тихо повторение. Нищо в картината не се беше променило. Промени се онова, което тя означаваше, и то беше направено с няколко тона. Затова музиката е и най-невидимата част от режисурата: тя не се вижда, но решава какво виждаш.
Филмовата музика насочва как да чувстваш сцената, без да го осъзнаваш. Тя работи с теми за герои и ги варира — така публиката разпознава присъствие преди да го види, или усеща, че нещо лошо ще се случи, докато героят още се смее. Композиторът не описва събитието, а подготвя очакването. Затова музиката често е по-ефективна, когато е тиха и не настоява: тя не казва „страшно е“, а създава условие, в което страхът идва сам. Поради това композиторът работи с психология, не само с ноти, и трябва да знае кога да замълчи.
Добрата музика е невидима; лошата крещи. Това е почти професионално правило. Ако след сцената си спомняш мелодията повече от случката, вероятно музиката е работила срещу филма. Поради това композиторите често са принудени да пишат под временни записи, които режисьорът е използвал при монтажа, и после да звучат като тях. Резултатът е музика, която пасва на очакването, но не добавя нищо ново — тя потвърждава, вместо да открива. Ето защо най-добрите саундтраци се помнят като атмосфера, а не като мелодия, макар мелодията да е направила атмосферата. Това е разликата.