Светлините в залата още не са включени, а на екрана вече тече последната сцена. Героят стои на перона, влакът тръгва, той не се качва. Камерата остава на лицето му три секунди по-дълго, отколкото е удобно. После надписът. Ти оставаш на стола и не бързаш да ставаш, защото трябва да решиш какво точно си видял. Повечето хора помнят началото смътно и средата почти никак, но края помнят години. Затова и режисьорите често снимат финала първи — за да знаят към какво върви всичко останало. Поради това последните пет минути са най-скъпите в целия филм.
Добрият финал не трябва да е щастлив, а заслужен. Това значи да следва от случилото се, а не от желанието на публиката. Ако героят е човек, който цял филм избягва решения, финалът му не може да бъде героичен избор без цена. Ако историята е задала въпрос още в първата сцена, краят трябва да отговори на него — не на друг. Поради това и най-честата грешка в писането е да се търси силен финал, преди да е ясно какво е обещала първата сцена. Именно затова писането на финал е по-скоро изваждане на следствие, отколкото измисляне на събитие.
Лошите финали грешат по два начина. Първият е да обяснят прекалено: героят сяда и разказва какво е научил, сякаш публиката не е гледала. Вторият е да изневерят на логиката: въвеждат ново обстоятелство в последната минута, което отменя всичко преди нея. Има и трети, по-тънък: финал, който е технически логичен, но емоционално празен, защото героят не е платил нищо за него. Поради това и тестовите прожекции питат не „хареса ли ви“, а „какво мислите, че се случи“ — отговорът показва дали историята е стигнала. Публиката усеща това дори когато не може да го обясни.