Един и същ филм, две рецензии, две напълно различни впечатления. Първата описва как камерата остава на вратата, докато героите се карат в съседната стая, и обяснява защо това прави сцената непоносима. Втората казва, че филмът е скучен и че нищо не се случва. И двете може да са искрени. Разликата е, че първата описва какво прави произведението, а втората — какво е усетил рецензентът. И това не е въпрос на вежливост или на образование, а на това дали текстът може да бъде проверен от друг човек. Само едната от тях е критика в истинския смисъл.
Добрата критика не казва „харесва ми“, а обяснява какво прави творбата и с какви средства. Тя описва избора: защо този кадър е дълъг, защо този актьор е избран, защо историята започва по средата. После показва как тези избори се свързват с ефекта — защо сцената тежи, защо шегата не работи, защо финалът изневерява на логиката. Затова добрата критика прилича повече на описание на машина, отколкото на присъда над човека, който я е направил. Това е занаят, а не вкус: той изисква език за описание и смелост да назовеш слабост, без да унижаваш.
Има три различни неща, които хората бъркат. Мнението е „хареса ми“. Рецензията е информация: какво е филмът, кой играе, струва ли си билета. Критиката е обяснение на механизма. Първото е свободно, второто е услуга, третото е изкуство със собствени правила. Затова и най-полезните текстове често са тези, които обясняват защо нещо популярно действа на милиони, включително когато на автора не му харесва. Оттук и най-добрите критици често пишат за неща, които не харесват, и обратното — умеят да обяснят защо нещо популярно работи, без да му се подиграват.