Диванът, одеялото и надписът „следващ епизод след пет секунди“. Гледаш четвърти епизод от осем, макар да си решил да гледаш само един, и вече не помниш кога е станало дванайсет. Преди двайсет години това изживяване беше невъзможно: филмът свършваше и трябваше да станеш, да излезеш, да отидеш до касата. Днес екранът у дома е основният и това промени не само начина, по който гледаме, а и какво се прави. Затова е честно да се каже, че днес не се конкурират филми, а начини на гледане. Формата следва канала.
Платформите измерват всичко. Колко души са започнали, колко са стигнали до края, кога са спрели, какво са гледали преди. Тези числа решават кои проекти получават зелена светлина. Затова сериалът стана по-важен от филма: той задържа публиката по-дълго и я връща всяка седмица, а задържането е валутата на абонамента. Тъкмо затова първите пет минути на нов сериал приличат на реклама: те трябва да продадат не история, а навик. Филмът има един шанс да те впечатли; сериалът има осем и може да си позволи бавно начало. Поради това и начинът на гледане става част от съдържанието.
Оттук идват и промените във формата. Историите стават по-дълги, с много глави и по-бавно темпо, защото не трябва да свършат за два часа. Първият епизод е кука, а не начало: той трябва да те задържи преди да ти е дал причина. Появяват се открити финали, които не затварят историята, а обещават следваща. Поради това и всеки успешен сериал получава поне един сезон повече, отколкото историята му реално издържа. Има и обратен ефект: когато всичко е сериал, нищо не е събитие, защото събитието изисква край, а краят е това, което платформата избягва.